От поредицата „Психологически миниатюри”© Copyright: Лидия Панкова 2, 2011 Свидетелство за публикация № 21103261944 Беше обикновена пролетна вечер дълга опашка в магазина за хранителни стоки... През годините всичко се проверяваше от нея почти минута по минута: двадесет минути за готвене - за себе си, набързо, час и половина гледане на телевизия, душ, половин час за четене на някоя дамска детективска история - вече в леглото, и сън, без сънища, не носещи утринна свежест и бодрост И тогава още един ден, в който не е преминало усещането, че си катерица в колело, което се върти с все по-голяма скорост. Но дори и това стана напълно познато състояние, тя не усещаше вкуса на живота, всичко й се струваше сиво и ежедневие. Дори през уикендите тя се „затвори“ в двустайния си апартамент, оправдавайки това уединение или с лошо време, или със здравето си, или с масата домакинска работа, натрупана през седмицата, само от време на време, поддавайки се на убеждаването на нейна приятелка, пазарувала ли е с нея, помагайки й в избора на следващ тоалет. В същото време тя самата не е изпитвала желанието, което често притежава жена, попаднала в света на чанти, блузи, ботуши, желанието да пробвай, купи и се похвали за успешна покупка на следващия ден. Тя се страхуваше да промени. Тя се страхуваше да излезе от този порочен кръг, изпълнен с различен смисъл. Тя свикна със себе си такава, каквато е сега забрави каква беше преди. И днешният ден и вечер бяха само една от същата поредица от дати, седмици, месеци, години, които се сменят... Веднъж тя се опита да направи такава стъпка - далеч от пътя, утъпкан от годините .. Тя се омъжи за нея - в сърцето, в душата... И страхувайки се от повторение на тази болка, тя вече не си позволи да се отклони от обичайния начин на живот, в който дните бяха подобни на Приближавайки се като братя близнаци, тя по навик поздравяваше бабите, които бяха излезли да се припичат на дългоочакваните топли слънчеви лъчи, вдигаше машинално от асфалта и подаваше на тях хвърлената играчка. момичето, седящо в скута на баба си. И изведнъж, уплашена от нейния импулс, който се ражда някъде в подсъзнанието, неудържимо силен, тя хвърля чантите на земята и буквално грабва играчката, която момичето има току-що. Беше калейдоскоп, забравено забавление от детството, беше достатъчен един поглед към сложно оформения модел в калейдоскопа, за да накара сълзите да потекат от очите й, но дори през тях, във въртящ се кръг, тя видя необикновено, играещо на слънцето с всички. цветовете и фасетите, такива забравени картини от друг живот...