Идиосинкразията е болезнена реакция, непоносимост, понятие, преминало в психологията от медицината. Психологическата идиосинкразия се проявява като чувство на отхвърляне, гняв, раздразнение, като чувство на невъзможност за преживяване, за влизане в контакт с интрапсихичен обект (който може да бъде или да не е съзнателен), характеризиращо се с реакция на повишена възбудимост , било то социална фобия, агорафобия, паническо или посттравматично разстройство има в структурата си много психически и физиологични механизми, които го поддържат, които взаимодействат помежду си. Идиосинкразията е нещо, което обраства с когнитивни модели, стратегии за справяне и обичайни поведенчески реакции, които заедно образуват разстройство. Това е самата сърцевина, която генерира вътрешно напрежение. Тъй като живеем в свят на концепции и взаимоотношения, мозъкът ни създава концепции за всичко. Той намира обяснения и изгражда вериги от връзки за всички събития, които се случват, включително вътрешни. Например, човек се страхува от кучета; в миналото е имал негативен опит с животно. Кучето го нападнало и го нахапало. Той разви страх от кучета. Виждайки куче наблизо, човек започва да се тревожи, възникват мисли за това, че кучето може да се приближи до него, за това, че животното може да е агресивно, за възможно повторение на негативното събитие. Пресъздадена е индивидуална концептуална картина на взаимоотношенията между човек и куче. В същото време идиосинкразията е скрита под булото на умствени и емоционални процеси, определени от това понятие. Ако от целия поток от преживяни явления на този човек, в момента на субективна опасност, изолираме непоносимост, тогава това ще изглежда само като: а) интерпретация на тази ситуация от мозъка; б) сигнализиране за опасност чрез силна възбуда, като се използват неврофизиологични и физиологични механизми; в) отговор на справяне. Като се има предвид идиосинкразията като психологически феномен на неприемане, трябва да се обърне внимание на привикването или психическото привикване. Привикването е продължаване на линия на поведение без внимание към стимула, възприемайки го като незначителен. Че. Ако човек срещне идиосинкратичен тригер и въпреки системата за сигнализиране за опасност остане в контакт със стимула, настъпва пристрастяване. Заедно с привикването възниква учене, за да се реагира по различен начин на предишни идиосинкратични задействания (не само във физиологичен контекст, но възникват нови вярвания по отношение на обект, който преди това е причинил емоционална възбуда - „това не е опасно“) Случай от практиката. Момичето има тревожно разстройство и е идентифициран идиосинкратичен тригер, който е неспособността да задържи погледа си в ситуация на взаимен поглед с друг човек. По време на експозиционната терапия задачата беше да се срещат погледите на другите хора и да не се отместват. Преди изпълнението на задачата беше дадена инструкцията - „сега ще се изправя пред моя идиосинкратичен тригер. Всичко, което ще изпитам, са просто изблици на невронна активност, нервен шум. За да помогне, за да се въздържи от концептуална обработка на ситуацията, момичето използва концентрация върху дишането и откъснато съзнание. В резултат на това се постигна привикване.