I'm not a robot

CAPTCHA

Privacy - Terms

reCAPTCHA v4
Link



















Original text

От автора: Взех това интервю с Харм Сименс преди около 8 години. Когато беше още жив... През последните години той много мислеше за смъртта и казваше на учениците си, че няма защо да се страхуват от нея. Тя е като сън. И така той умря. В един сън Харм Сименс е гещалт терапевт от Холандия, един от онези, които са работили след първите учители по гещалт терапия. Член на Европейската гещалт асоциация (EAGT). Неговата уникалност е, че той е единственият терапевт, получил най-високото отличие от кралицата на Холандия за работата си с наркомани, алкохолици и хомосексуалисти. Интервю на Елена Шуварикова. - Харм, разкажи ни за себе си... - Занимавам се с гещалт терапия от 1970 г. Преди това преподавах психотерапия. В един момент почувствах нуждата от собствена терапия и през 1972 г. посетих гещалт обучение, на което присъстваха представители на първото поколение европейски гещалт терапевти. Той беше ръководен от Фриц Пърлс. Започнах да изучавам гещалт терапия и за 4 години отидох в Саняго и след това в Ню Йорк при Изидор Фром, когото смятам за свой основен учител. Той ми повлия много. От 1985 г. в Холандия станах обучител в института, където бях сертифициран. Сега работя в различни градове и държави - Гърция, Македония, Испания, Израел, Индия. В Индия съм на свободна практика през последните 7 години - по 3 месеца в годината и подготвих добър екип от терапевти, които вече могат да работят без мен. Наистина обичам гещалт терапията. Без да преувеличавам, че това е моята любов, разкажете ни за работата си с хора с хомосексуална ориентация, за която сте наградени от кралицата... - Много хомосексуалисти получават добро образование, развиват се и нямат проблеми до края. 13 годишна възраст. И горе-долу от тази възраст те започват да изпитват самота и да се затварят в себе си. Това е периодът на първата любов, създаването на първата връзка. На фона на собствените си чувства мнозина изпитват голям натиск от обществото, околната среда и семейството. Затова ние като терапевти трябва да бъдем много внимателни с тях – те си имат свой илюзорен, фантастичен свят. Ако нахлуете в този свят неумело, човек може да се затвори от вас, защото е лесно уязвим. Особено в самото начало на работа е необходимо да се подкрепят неговите фантазии. Ако направите грешка в нещо, той може да каже: „Не знам дали ще дойда отново при вас, но определено няма да дойда в близко бъдеще.“ Един емпатичен, чувствителен терапевт няма да нарече такива клиенти хомосексуалисти. Той разбира, че това са лесно уязвими хора, които не могат да се издържат сами. Трудно им е да живеят с това, а и нямат ресурс за самоиздръжка. Има определена част от хомосексуалистите, които са склонни да бъдат нарцистични. Писах за това в статията „Хомосексуалност и нарцисизъм“. Но не всички от тях са нарцисисти. По принцип тези клиенти са много отворени към гещалт терапията, защото това е терапия, която е приела хомосексуалността като начин на живот. Гещалтът казва: „Защо трябва да осъждаме хомосексуалността, ако това е просто наш собствен път, толкова индивидуален, колкото всеки друг?“ - Защо гещалт, а не хуманистичното направление като цяло? Все пак по времето на Фриц Пърлс имаше и Карл Роджърс, и Роло Мей... – Гещалттерапията е част от хуманистичната терапия. Това е по-скоро демократичен, отколкото йерархичен подход към хората. Това е чуждо на психоанализата. Но все пак в областта на гещалт терапията се случи истинското признание на правото на такъв път - Как стана това през 60-те години на 20 век. Сред старите гещалт терапевти е имало и преди хомосексуалисти, но те не са говорели за това. През 60-те години идва ново поколение, което на общия фон на свободата открито признава своя избор. Те не бяха осъдени в обществото. Така се появиха още обучители и терапевти, които открито разказаха за своя път. Те се появиха в групата (тогава цялата гещалт терапия беше само групова) и споделиха това, говорейки за себе си. Хомосексуалните излязоха, когато почувстваха доверие и подкрепа и разбраха, че няма нищо лошо в това. Най-големият проблем беше, че много.