От автора: често срещано искане в терапията звучи по следния начин: „Намирам си партньор, с когото сериозна връзка първоначално е невъзможна.“ И тук отново става дума за миналото преживяване на неприязън, което се връща, за да преследва настоящето. Отново, терапевтът ще се нуждае от много от лечебната отвара на „емпатичното присъствие“, за да осъзнае в контакт с другия КАК точно човекът, който седи до него, хем иска любов, хем не си позволява да я получи. В края на краищата, зад невъзможността да се изградят сериозни, дългосрочни отношения, могат да се разкрият различни страхове: поглъщане или разтваряне в партньор; страх от обич, която може внезапно да свърши и да бъде болезнена; страхувам се, че такъв, какъвто съм, няма да мога да угодя „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“, пеят легендарните Бийтълс. Тази проста фраза съдържа дълбокия смисъл на човешкото съществуване. Да бъдеш обичан и да можеш да обичаш. Същността на почти всички молби към психотерапевтите е желанието да се получи любов. Често това желание е толкова неясно, че е маскирано под различни молби. Например „Не знам какво искам“. Под това невежество често се крие самонечувствителност. И това е една от проявите на неприязън у нас. Почти всеки от нас може бързо да каже, че трябва. Тази способност беше силно развита в нашето детство. В крайна сметка малко хора са научени да забавят темпото и да се вслушват в себе си, за да усетят какво наистина искаме. Самата фраза „знам какво искам“ като правило вече съдържа заместване на истинското ни желание. Защото знаем от главите си, но искаме от сърцата си. И невъзможността да чуя енергията на истинското си желание води до неразбиране на това, което е наистина важно за мен. Но също така се случва зад заявката „Не знам какво искам“ да стои несъзнателен страх от избор. В крайна сметка изборът винаги е свързан с отговорност за последствията от този избор. И зад страха от вземането на решения отново се разкрива опитът на неприязън, когато неуспехите ни неизменно бяха придружени от фразите: „Къде беше главата ти, когато направи това?“, „Няма да успееш, познавам те“, „Все още искаш малко, аз знам по-добре.“ , Какво искаш“. Вместо желанието да изразите себе си, да рискувате да изберете нещо или да отхвърлите нещо, идва страхът от грешка. Тъй като не е лесно да признаем факта, че аз съм този, който се страхува, психиката ни включва защитен механизъм - рационализация и ни обяснява, че просто не знаем какво искаме. В терапията ще са необходими много от лечебния балсам, наречен „подкрепа и приемане“, за да се излекува страхът от допускане на грешки. Друго често срещано искане в терапията звучи по следния начин: „Намирам си партньор, с когото сериозна връзка първоначално е невъзможна“. И тук отново става дума за миналото преживяване на неприязън, което се връща, за да преследва настоящето. Отново, терапевтът ще се нуждае от много от лечебната отвара на „емпатичното присъствие“, за да осъзнае в контакт с другия КАК точно човекът, който седи до него, хем иска любов, хем не си позволява да я получи. В края на краищата, зад невъзможността да се изградят сериозни, дългосрочни отношения, могат да се разкрият различни страхове: поглъщане или разтваряне в партньор; страх от обич, която може внезапно да свърши и да бъде болезнена; страх, че такъв, какъвто съм, няма да мога да бъда харесван. В желанието си да получи любов, по време на сеанса клиентът със сигурност демонстрира и разиграва с терапевта начина, по който използва извън терапията. И тук лечебен ефект има така наречената „обратна връзка на терапевта“, тоест неговият емоционален отговор на действията и думите на клиента. Например, след какви думи иска да се приближи и след какви думи иска да затвори. В доверителното пространство на терапията това изследване на взаимоотношенията е безопасно и интересно. И резултатът от това съвместно изследване най-често е намирането на нов, по-оптимален начин на взаимодействие, който клиентът извежда от терапията и внедрява в живота си. Но според мен най-лечебното лекарство за „нехаресване“ е.