Фройд, след като завърши анализа на тревожността в отдела за специалната инстанция на Супер-егото, очерта схема за формиране на обект в представянето. Супер-егото действа като двойник на егото, негов защитник и цензор. Аз-ът е огледален в Супер-егото. Контролът на суперегото е известен, в него няма тайна, но всеки знае, че при пристъп на съвест неизбежно има тревога. Свръх-егото е фантазия по отношение на егото – в края на краищата контролът не може да бъде естествен; той винаги се характеризира с качествата на изкуственост, внесени отвън. Това е нещо, което може да бъде отражение, и - да има отражение, да отразява (цензурира), да бъде отразено в Аза, за да се забрани нещо, до известна степен е необходимо то да бъде забранено. Какво е това, ако не свойството на отражението? Когато срещнем нещо ново, не се тревожим всеки път. Тогава рефлексията не е ли свързана с обекта на тревожност? Но Фройд и Ранк стигнаха до идеята за определен обект. Този обект е свързан с фантазията. И двамата посочиха, че тревожността възниква с участието на фантазия, свързана с акта на раждане. Какви общи черти имат фантазиите за акта на физическо раждане и акта на кастрация? Човекът не помни себе си, но в тези фантазии той не е сам, той изглежда като друг човек. Има неяснота в логиката на раждащия фантазъм. „Двусмислието се дължи на факта, че неизбежно си го представяме в огледален регистър. Затова трябва да се научим да използваме въображението по различен начин - така че то да може визуално да си представи този обект” [21, с. 52]. Сякаш се опитваме да си представим непознат за себе си, като в същото време нямаме ни най-малка представа за него. „Човек винаги се посреща само от виртуален образ“ [21, с. 53]. Виртуалният образ, както следва от теорията на Фройд, е тревожен само когато се разкрие тайната на дублираното, виртуалното, автоматичното Освен това интересът към изследването и анализа е същността на процесното мислене. Детето, счупвайки механизма, се надява да разбере тайната, да се докосне до тайната, но след като разглоби всичко до последния винт, той се тревожи само за себе си - не намери нищо. Обектът на тревога отново избяга. Всичко, което остава от действието, е история за желанието да се намери нещо не се случва ли същото в аналитичния опит? „В образа на желанието, който човек развива, това, което служи като опора на желанието във фантазията, остава невидимо“ [21, с. 53]. В същото време, като правило, разглобената играчка по някаква причина започва да предизвиква приятно усещане за позната. Тя е „една от нас“. Детето я наблюдава в различни състояния. В някои то все още е надарено с оригинално значение, „обективизирано“ чрез представяне. При други отправната точка към тази идея вече е била изгубена и безпокойството се е увеличило. Но щом тези „разглобени“ фази бяха представени отново под формата на нещо, безпокойството отшумя.