От автора: Много психолози използват в работата си истории - метафори за това, което се случва с клиента и как той може да се справи с настоящите трудности. Измислих всяка от тези истории за конкретен клиент и след това разказах на другите, твърде често тези проблеми се срещат на практика. Имало едно време един влак. Когато го направиха го поставиха на централната гара. От гарата релсите тръгваха в различни посоки. Влакът хареса няколко дестинации; имаше нещо по маршрута им, което той наистина хареса. Той вече беше пътувал малко в един от тях, опита втори, трети, но тогава онези, които го направиха, включиха стрелката и го преместиха в съвсем друга посока, която влакът дори не беше забелязал преди това. Влакът забави и спря, но тези, които успяха, го ритнаха в последния вагон много, много пъти и му дадоха нужното ускорение. И влакът се движеше, караше и караше, докато пресъхна ускорението. Започна да спира, после наби, огледа се, нищо не разбра, пак кара малко, пак спира... Прекара известно време така, докато се сети, че това не е неговият път и че трябва да влезе напълно различна посока. Но през това време той беше отишъл толкова далеч от релсите си, че не разбираше как да се върне. И той продължи да „тъпче насам-натам“ и силата му ставаше все по-малка с всеки изминал ден, докато накрая осъзна, че спешно трябва да се върне назад и да стигне до някоя стрела, може би повече от веднъж, така че тези стрели постепенно да го отведат до една от посоките, които първоначално е избрал. И той се върна бавно, разглеждайки всяка стрела, решавайки дали го доближава до указанията му. И след известно време, чрез опити и грешки, го намерих, един ден луковица от рядко и ценно цвете беше донесена за кралската градина. Известно е, че луковицата и първите издънки са много нежни. Затова градинарят първо отдели място за цветето в малка градина. Там беше тихо, нямаше непознати, само няколко растения повече. Градинарят полива цветето и го подхранва. И тогава се появи цветно стъбло, което постепенно растеше и ставаше по-силно. На стъблото се появи първото листо, после второто и третото. Стъблото растеше все по-високо и по-високо и се появиха разклонения. След известно време кълнът се превърна в малък храст и на храста се образуваха пъпки. Минаха още няколко дни и първото от тях започна да се отваря, венчелистчетата му се оказаха люлякови. Скоро се отвориха други пъпки, те бяха в различни цветове: червено, бяло, оранжево, синьо, жълто. След това градинарят трансплантира цветето в голямата кралска градина, в централната цветна леха. Цветето беше толкова красиво, че всички посетители му се възхищаваха и искаха да го докоснат, за да усетят по-добре красотата и аромата му. Но цветето не беше свикнало с хората, така че не позволи да бъде докоснато. По някакъв магически начин той мигновено нави цветята си на пъпки и събра всички клони, превръщайки се или в някакво набръчкано подобие на дърво, или в метла. Затова до цветето се появи пазач, който предупреди, че цветето може да се докосва само с негово разрешение. Не всеки искаше да направи това. Но цветето можеше да се довери на тези посетители, които бяха готови да поискат, да им позволи да се докоснат до най-ценното, което притежаваше – неговите пъпки. След известно време цветето вече не се нуждаеше от пазачи, защото се научи да прави разлика между онези, които не биха общували с него уважително, и се научи да се защитава от тях. А с други се почувства толкова доволен, че самият той започна да протяга ръка към тях с клоните си. И въпреки че градинарят продължи да се уверява, че цветето не наранява известно време, той скоро осъзна, че помощта му вече не е необходима. Живял някога един хамстер, той бил много силен и сръчен: знаел как да натрупа много вкусни запаси и как да избере най-топлата и удобна дупка и как да изгради непревземаема защитна стена около дупката си, а не позволява да бъде обиден. Това, което той не знаеше, беше, че крепостната стена, която изграждаше, не можеше да бъде изкачена не само от неговия враг, но и от неговия приятел. А хамстерът се чувстваше много удобно в дупката си, но самотен и скоро го мързеше да излезе от дупката. Той направи само това.