Бог те ражда, отглежда те, изпълва те с желания, съжаления, радост, горчивина, гняв, готовност да простиш и след това те връща в лоното си. Но вие не сте този ученик, нито този съпруг, нито това дете, нито този старец. Реализацията е това, което сте. И ако в колебанията и промените се чувствате като клонка, неотделима от маслиновото дърво, тогава промените също ще имат вкус на вечност. Всичко около теб ще стане неприкосновено (Цитаделата)… много от това, което ме изпълва през последните дни, мога да изразя с думи, но част от него избухва от само себе си… Спомени отпреди 4-5 години… Разбиране. че животът продължава без мен...Спомням си момента в живота си, когато осъзнах това. Сякаш бях отделена от света. Сякаш се родих отново едва когато вече бях в тялото си. Когато изведнъж ми стана ясно, че всичко вече е там. Всичко, което ме заобикаля, живее свой собствен живот. Хората вървят по улицата в собствената си посока. В този момент дъждът се изля от небето и той само засили разбирането си за своята независимост и в същия момент отделеността от света. Спрях. И всичко се движеше. Не вървях сама по улицата, а живях живота си, както всеки друг, който върви. Разбрах това, но не всеки, който върви сега, разбира това. Боли, това е оттегляне. Това е ужасно разбиране, че си нищо. Помня моя максимализъм и желание да влияя на всичко и всички. Увереност, че всичко се случва така, както ми трябва, само когато аз го искам. Но аз стоях в този момент, когато другите вървяха. Стоях докато валеше. Всичко се случва извън мен и в същия момент аз съм част от цялата тази картина. Колите се движат, в тях седят онези, които, както им се струва, ги управляват. Едно нещо заменя друго. И ме заболя. И точно в този момент разбрах неизбежността и блаженството на болката. Благословена е тази болка. Тогава разбрах, че светът е живял и ще продължи да живее без мен... Въпреки че съм част от този свят, той е независим от мен. Точно както аз съм независима от него. Заболя ме. Тогава нарекох този момент момент на порастване. Или по-скоро моментът на прераждането. Така както в момента, в който се раждаш, майка ти изпитва несравнима болка, в която се ражда Любовта към детето и всички мъки, които е претърпяла, се изтриват от паметта мигновено – тя разпознава самостоятелната Любов. Така че аз в този момент научих, че има Любов. Обичайте просто така. Любовта е Свобода. Тази болка ми показа Любовта. Тази болка отвори очите ми за света. Тази болка ме доближи до съкровищата на Вселената - до Добродетелите на Света. Едно от които засегнах е Благодарността. Благодарност просто така. Благодарност за всичко и най-напред за тази Болка-Любов Тогава ми се стори, че нещо в мен се пречупи. Сякаш аз самият бях пречупен наполовина и дори ми се стори, че чух щракане, за което много пъти си спомнях този пролетен дъждовен ден. И едва днес успях да опиша ефекта, когато се отделих от света. Отделих се от света и едва тогава спрях да му се съпротивлявам. До този момент бях свързан със света и се борих с него. Изправих се срещу него. Едва когато се отделих от света, разбрах, че съм неразделна от него. Но аз съм аз. Парадоксът не е нито бял, нито черен. Човекът е невидим. Наистина Човекът е вътре в теб. Той е този, който остава безцветен. Човекът е златното сечение. Онази нишка, която я няма, която не може да се види или пипне. Това, което е невъзможно да се докосне дори с вътрешен поглед, дори с мисъл е невъзможно да се усети Човек. Но знам със сигурност, че Той не е черен и не е бял. Той не е този, който прави избор между това или онова. Да бъдеш човек означава да бъдеш себе си. Това не означава, че няма черно и бяло. То е. Точно както има ден и нощ. Дори животът и смъртта също съществуват. Това е като Небето и Земята в обикновеното разбиране на човека. Има хоризонт, който сякаш съществува, който сякаш се вижда. Но какво е хоризонт? Онази УСЛОВНА линия, която разделя земята и небето, но не докосва нито едното, нито другото. Къде започва и свършва границата между сянката на дърветата и слънчевата светлина? Тя еима, но не може да бъде материализирано. Човекът е този, който дава смисъл на всичко. Наистина Човекът не живее от материалните неща, Той живее от смисъла на нещата. Човекът е нещо, което съчетава черно и бяло, без да е нито едното, нито другото и дори без да го докосва. Светът няма да бъде пълен, ако в него има само бяло или само черно. Има това и има друго, но само Човекът му дава смисъл. Съществуването на което и да е нещо е безсмислено. Човекът не е просто неутралност или вакуум. Може би Истинският човек се ражда, когато светлината докосне сянката, но не и когато същите страни докоснат самия човек. Да бъдеш Човек означава да осъзнаеш своята безпристрастна причастност към целия свят. Да си Човек не означава да си инертен. Да си човек означава да си активен. Активността не е към някакъв полюс "+" или "-". Но дейността е навътре. Способността да бъдеш себе си не означава да си бял или черен. Способността да бъдеш себе си означава да знаеш, че има едно и обратното на това. Представете си как две течения се движат едно към друго с бясна, безкрайна сила. И така се срещнаха, сблъскаха се – силите им бяха изравнени. Тези потоци са насочени нагоре при високо налягане един към друг. Но никой от тях не прониква един в друг. Те не се смесват. Това пространство, което възниква между тях, е Човек, който се стреми нагоре. За да стане себе си, човек трябва еднакво да разбере какво е черно и какво е бяло. Не е просто. Дори когато го разбираш. Има две начала. Във всеки момент можете да не се присъедините към нито един от тях. Като отричаш едно нещо, ти се присъединяваш към друго и вече не си ти... Виждайки отражението си, виждайки себе си в теб, разбирам кой съм. Това предполага, че все още не съм аз. И ако не виждам себе си в теб, това не съм и аз. Това е дори по-далеч, отколкото когато се виждам. Когато виждам себе си, аз съм по-близо до себе си. Отражението на Обединения огън ми казва колко по-близо съм до себе си. Силата на Огъня, която е в мен, ми говори за моята близост до себе си. Колкото по-горещ е Той ВЪН, толкова по-далеч съм аз. Колкото по-горещ е Той вътре, толкова по-близо. Когато горя отвътре, тогава съм аз. Изгарянето не означава умиране. Изгарянето не означава да живееш. (Живей и умри в разбирането на земята.) Докато си тук, опитай се да бъдеш себе си колкото е възможно повече. Знайте как да бъдете себе си. Научете се да бъдете златното сечение... Някога в търсене на нов смисъл Ако някога дойде ден, в който не можем да бъдем заедно, дръжте ме в сърцето си и аз ще бъда там завинаги.A.A. Милн “Мечо Пух и всички-всички-всички” Най-ценното нещо е животът. Не се страхувайте да изживеете „единственото“ си време. Не си мисли, че си сам тук. Да живееш и да даваш живот е истинско безсмъртие. Живейте и „помагайте“ на другите да живеят. Да живееш в името на самия Живот е след смъртта, може би нечия смърт... Да го дадеш на друг. Ти си Продължението - част от Вечността... „Напускането” може да бъде само естествено, естествено. Само след износването на тази „черупка от вас“, която се захранва от самогенериращата се единица Светлина – Бог във вас (което също сте вие). Част от Нея, без която Вечността не е Вечност, винаги ще има смисъл, ще избягам, ще отлетя като птица, ще ме сънуваш, ще ме помниш! само с добра дума Само ти и аз няма да се срещнем отново. Листата ще паднат и ще падне сняг. Тъжни думи, няма те наоколо. Листата ще паднат и дъждът ще ги отмие. Това са все думи, а ти не се опитвай да ме създадеш отново - безполезно е. Не мога да живея с теб - тясна съм в реалността. Ще плачеш или може би ще намериш някой друг. Само помни, че някъде все още съществувам. Това са все думи, а ти ме чакай... Лий Тоня Човек не умира. Въобразява си, че се страхува от смъртта, но се страхува от неочакваното, от експлозия, страхува се от себе си. Страх от смъртта? Не. Когато срещнеш смъртта, тя вече не съществува (Военен пилот) Животът е вечен, като Любовта. Като една безкрайна нишка. Едното прониква в другото. Всичко в света се ражда и умира и нищо не знае за това, или по-точно знае това Велико знание и не се страхува. Само човекът страда от незнание за Него. Като дърво се облича с нови листа през пролетта и)