Когато човек се подлага на лична терапия и се променя, променят се и отношенията му с хората около него, близки и далечни. Отношенията с някого започват да се подобряват и изглежда, че близкият човек също се променя, но с някой друг отношенията се влошават. Защо? Аз така виждам ситуацията. Човек има здрави/адекватни части и има наранени части. Често комуникацията, особено тясната комуникация, се гради върху взаимодействието на наранени части. И това взаимодействие се осъществява по предварително определен сценарий. Обикновено това е разходка по драматичния триъгълник Жертва-Агресор-Спасител, покрит с различни декори. Това може да е садист и мазохист (домашно насилие: физическо, емоционално, сексуално), зависим и съзависим, „дете“ и „родител“ (въпреки че и двамата могат да бъдат равни възрастни или дори истинско дете може да играе ролята на ролята на „родител” към действителния си родител), „наваксване” и „бягане”/„отхвърляне” и др. В процеса на терапия наранените части на клиента постепенно се лекуват, а здравите адекватни части се укрепват. Клиентът започва да общува по-често с хора от здравите си части, а не от травматизираните, започва поне понякога да излиза от сценария и да действа спонтанно, по свой начин, а не според травматичната програма. Тогава хората около него имат избор - да се присъединят към здравословното поле, да напуснат сценария и да взаимодействат с този човек от своите здрави части или да се опитат да продължат да взаимодействат според сценария от травмата. Ако човек има достатъчно изразени здрави части, има ресурсите да ги поддържа и избира да взаимодейства от тях, тогава на клиента изглежда, че този човек също се е променил и връзката се подобрява. Ако човек няма ресурса да поддържа здравите части, или здравите части не са достатъчно силни, или самият той избере да остане в сценария, тогава той започва да „мачка и кренвира“ от факта, че неговият любим човек, който ходи на терапия, е станал различен. Клиентът, със своите здравословни прояви, сякаш подчертава болезнеността и травматичността на съществуването на неговата среда, която не може да се промени с него. Клиентът напуска сценария и обкръжението му се оказва в напълно непознати и неочаквани условия на взаимодействие, което предизвиква страх и агресия. Връзката се влошава и човекът, който отива на терапия, обикновено се обвинява. Възможно е също по някои начини близките да реагират на промените на клиента, като подкрепят здравословни форми на взаимодействие и по този начин укрепват своите здрави части, но по други няма. Важно е да разберете, че този, който реагира на промените на клиента със своите здрави части, не е задължително да реагира на всичко; не е факт, че той ще се промени напълно синхронно с клиента. Има и други причини. В процеса на терапията клиентът се справя със своите проекции и трансфери към други хора, започва да вижда хората по-ясно, по-ясно, без филтрите на своето травматично възприятие. Така илюзията за идеализиран родител може да „отпадне“ от партньора и партньорът се явява пред клиента в цялата си многоизмерна човешка същност, с приятни и неприятни проявления. Клиентът може да бъде ужасен, „как бих могъл да живея с такъв човек толкова много години“. Но илюзията за демонизиран родител също може да изчезне (и от партньор, и от приятели или колеги, и от самите родители, човекът се появява пред клиента в цялата си многоизмерна същност, с приятни и неприятни проявления). Клиентът може да бъде изненадан „колко по-просто и по-добре се оказва всичко в отношенията с този човек, отколкото е виждано преди“. В допълнение, в терапията клиентът започва да опитва нови модели на взаимодействие, в началото това може да работи периодично, отнема време, за да се научи как да го прави „гладко“. Например, нещо, което е било потискано дълго време, може да се прояви в хипертрофирана форма. Ако човек е живял и не е подал глава, не е показал себе си, чувствата си, не е защитил границите си, тогава в един момент всичко това може да отиде в преувеличена форма:.