От автора: Статията е посветена на проблема с реализирането на желанията и поемането на отговорност за себереализацията или не иска да заяви и реализира желанията си . На околните е дадено правото да гадаят как да направят добро за тези хора. Освен това те винаги дават преднина на другите, като правят добри дела за тях, надявайки се на адекватна реакция. Понякога дават намеци за своите нужди. Но се оказва, че другите хора най-често са заети със себе си и дори не се опитват да разберат „какво е искал да каже авторът“ за неизказаните желания. Освен това на тези хора често им е трудно да кажат дори на себе си: „Искам да получа това“. Съответно, ако едно желание не е формулирано, то не може да се реализира и хората около вас просто нямат шанс. Смешно е да гледаш как си взаимодействат двама подобни хора. Натрупаните невербализирани и неосъществени потребности често провокират състояние на хронично негодувание към света. Най-гордите не се обиждат, а пробват мъченическия венец. За мен тази история е за безкрайното доверие на Вселената. Явно има нещо в това: неслучайно във всички култури има приказки за вълшебни пръчки, лампи и други същества, които изпълняват желанията на собственика си, без никакво усилие от негова страна. Във всички тези приказки героите имат късмет и случайно намират този магически предмет, който коренно променя живота им. Изненадващо, повечето от моите клиенти с неизказани желания се смятат за щастливи хора, независимо как ще се развият животите им. Ако са имали нещо добро, то е било, защото са имали късмет. Те не ценят заслужените си постижения. През студентските ми години един от моите приятели написа „Монолог на мъртвия астронавт“: „Винаги съм бил късметлия. Приеха ме във Висшето училище по космонавтика, въпреки че там имаше голям конкурс и не се различавах много от другите кандидати. След дипломирането ме разпределиха на най-интересното място, където се извършваха най-интересните полети. Повериха ми да контролирам най-модерните кораби. Кацал съм на планети, където никой преди мен не е могъл да кацне. Винаги се връщах. И само една мисъл ме преследва: какъв удивителен неудачник се оказа конструкторът на онзи парашут, който не се отвори при последното ми кацане. Неговият лош късмет се оказа по-силен от моя.” Ако не сме заинтересовани да направим нещо за себе си сами, тогава остава само едно нещо, което трябва да направим, да се доверим на онази вътрешна същност, която знае как да намери вълшебни пръчици в света около нас. Парадоксално, но тази вътрешна същност, един вид личен Бог, оживява едва когато човек започне да работи върху себе си и живота си. „Късметлия е този, който има късмет».