Червената шапчица поиска скайп сесия възможно най-бързо.🏃‍♀️Тя се втурна из стаята, кършеше ръце и периодично изчезваше от екрана. Поради това Бухалът скочи, опитвайки се да надникне във вътрешността на монитора. Никога не беше виждала Червената шапчица в такова вълнение. — Бях в командировка — започна Червената шапчица някъде от дъното на стаята. Само яркочервен цъфтящ антуриум в кафява саксия гледаше совата от перваза на прозореца - почти цяла седмица. Тя отговаряше за организирането на корпоративни обучения и също така ръководеше някои от тях. Трябваше да се върнем в петък вечерта. – продължи да излъчва цветето. 🏵️Шапката погледна в обектива за няколко секунди и продължи следващата обиколка из стаята.-Работих като татко Карло пет дни, нямаше време да ям или да отида до тоалетната, едва успях. Не, не че не ми хареса, беше интересно. Дори изпитвах удоволствие да правя нещо напълно непознато преди. Само пет дни по 12 часа усилена работа: подготовка на презентация, организиране на стая, оборудване, раздаване, интересни лектори, като цяло до петък вечерта ми беше трудно да разбера името си. - Капачката най-накрая спря пред камерата и сега три копчета на метличината блуза гледаха към Бухала 👀 - Но всичко свърши, групова снимка, благодарности, прегръдки и вече съм на път за влака. ... Ами вървя бавно към него: с едната ръка люлея куфара, във втората торта и цветя - благодарности от участниците, компютър през рамо и раница с документи и портфейл зад гърба. Трябваше само да вървя малко: по платформата до вагона. - Кеп седна на ъгъла на стола и погледна с широко отворени очи 😮 - Вървя и си мисля: „Късно е, платформата е почти празна, а аз нося раница с книжката и портфейла на гърба си. Там няма много пари, правата са там. Сега някой ще се промъкне и ще открадне.” - Това аз вървя и си мисля, представяш ли си? - Шапчицата се обърна към екрана... Ъ-ъ... - Бухалът потвърди присъствието си 🦉 - Но тя просто не може да направи нищо. Ще се вслушам в стъпките, реших, че вървя, едвам движа краката си, а някой ме следва. И тогава, точно така, стъпките спряха. Веднага се обръщам, защото се притеснявам за правата си. Ааааам! - Очите на Шапката се разшириха като вратата на самолет след 8-часов полет, тя скочи и пак се втурна, като викаше нещо неясно: - Циганка! - Капачката превключи на ултразвук и се появи в полезрението. - И в ръцете й е моят портфейл с моята книжка, а зад гърба ми е разкопчана раницата - И? - Бухалът също скочи от стола си и лакомо се вкопчи в екрана 😯 - Ударих я по главата с цветя, после с торта, после разбрах, че само украсявам. Замахна и да я ударим с чантата с компютъра. Крещящи нецензурни думи, които не са много логични: „Ще те убия, с-кааа!“ Полиция, помощ, убиват човек.” 👩‍✈️-Ами циганинът? – попита заинтригуван Бухал, представяйки си тази сцена в детайли. Сигурно беше в шок. Тя започна да идва на себе си едва когато я хванах за гърдите с една ръка, разтърсих я, крещях, а с другата претърсих джобовете й, като ги обърнах наопаки: изведнъж открадна нещо. Тя започна да ми показва останалите си джобове, отключи и плю. Тогава дойдох на себе си и я сложих на земята 💪 - А преди това ми се стори, че я вдигнах и я разтърсих над земята, и я бих с какво ли не. бих могъл. След това проверих нещата си, изругах я и отидох до каретата си. Седнах в купето, за щастие нямаше спътник и изревах... Уууууууууууууууууу. - Каква история! Как мога да ти помогна? - Разбираш ли, бия тази циганка с такова удоволствие, защото можех да я убия, ако имах сила. И тя можеше да ме намушка с нож и да избяга. Като цяло се страхувах от реакцията си. Добре, че всичко се получи, но всичко можеше да стане по друг начин... - Правилно ли разбрах, че ви хареса този контакт и касапница? – почти извика шапчицата – Това не е нормално! – Вие защитихте собствеността си по всички възможни начини и спечелихте. Въпросът е защо