От автора: Имате ли въпроси? Идеи за публикуване и още? Пишете. Получих писмо с въпроси: Здравейте, скъпи Сергей Владимирович! Моля, кажете ми, ако е възможно от ваша страна, какво да правя в конфликтна ситуация на работа. Работя с колега, който има импулсивен, експлозивен характер. В отговор на думите ми, казани с уважение и свързани с работата, колегата започна да ми крещи. Тя смяташе, че съм нарушил нейните интереси. Използвани са и псувни. Опитах се да я успокоя и да намеря разумни аргументи, на базата на които казах това, а не друго. Това не е първият път, в който има конфликтна ситуация между нас. Работим заедно от 8 години. В създалата се ситуация отново бях принуден да се защитавам. И покажете, че трябва да има граници в общуването с мен. Например псувните са неприемливи. Вече няма умствена сила за компромис. Запасите свършиха. В момента съм взел радикално решение да се откажа. Предприятието е малко. Няма други свободни места за мен. Или работодателят не иска да се срещнем наполовина. Въпросът ми е какво мога да направя в поведението си в момента, за да продължа да работя със същия колега през нужните ми 2 месеца и в същото време да намаля психическия си дискомфорт. колкото е възможно повече? Аз самият съм готов да се срещна наполовина. И се опитвам да отида. Предлагам помощ за вашата работа. Не спирах да казвам „здрасти!“... Участвам в диалози и говоря с уважение. Наричам човека по име. Колегата, уви, или не поздравява, или не се сбогува, и го игнорира по всякакъв начин. Когато решава работни въпроси, той говори за мен в трето лице. „Забравих“ как се казвам. С една дума, той се опитва да ми внуши чувство за вина и да манипулира емоциите ми. Правя се, че не забелязвам. Считам това професионално поведение и единствено възможно. Не искам нови караници. И не просто ми е неудобно. Понякога осъзнаваме, че не си дължим нищо. Спомням си думите ви, които прочетох във VK: да, има много хора, за които не съм подходящ. В други случаи боли много. Вярвате или не, два дни след сблъсъка ни беше толкова тежко, че дори не исках да живея. Как да не се защитиш? Никой няма да се намеси. Как да не поставяме граници на позволеното? А КАК СЕ ПАЗЯТ ПРИЯТЕЛСКИ ОТНОШЕНИЯ С ХОРАТА В ТОВА ВРЕМЕ, КОЕ Е ВАЖНО И аз, ако позволите, да попитам и вас. Спрях да искам да общувам с хората. На работа също. Причината например са клюките. И, ако искате, в неискреност. Първо ми говорят, усмихват се в очите ми. След няколко минути темата за разговор ще се появи някъде в пушалнята. Вече за мен. В критиката и не най-ласкателното мнение. И това... каквато и тема да се обсъжда!.. Много бих искал да бъда открит човек за хората. Общувайте с чисто сърце. На най-различни теми. Но след като се отворих веднъж или два пъти, отпуснато, така да се каже, тогава получавам, извинете за не най-красивите думи, клизма в ануса. И много боли!.. Душата не понася коварството. Почти напълно спрях да общувам. Чувствам се безкрайно самотен. Но не искам да се отварям повече. Четох някъде, че подобно поведение на работа и навсякъде другаде в общуването сближава непознатите, дори ги „слепва“. Толкова е хубаво да критикуваш някого или просто да хвърляш кал по някой незаслужено! Трудно ми е да формулирам въпроса. Може би как да намеря компромис между желанието да общувам открито и приятелски и страха, че душата ми отново ще бъде наранена?— — — отговарям. Здравейте. И двата въпроса са свързани. Вие изглеждате като много учтив, тактичен човек, който вярва, че откритостта е най-добрата политика и очаква другите да бъдат същите или поне да се стремят да бъдат такива. И си разочарован, когато не е така. Един мой колега в такива случаи казва нещо подобно: „Добре дошли в света на възрастните. Не всички ще те обичат, а някои дори ще се опитат да те прецакат.