"Който контролира емоциите, става робот." Толкова много хора го казват, че вчера пак попаднах някъде на такъв коментар. Най-интересното е, че въпреки очевидната логическа глупост на това твърдение (перфектно анализирано, изглежда, от Н. И. Козлов преди около 15 години), много хора, които се опитват да „контролират емоциите си“, наистина стават много подобни на роботи. Какво не е наред с тяхната картина на света, че получават такъв резултат? Ще се опитам да разбера какво се има предвид под контрол? След сърфиране в тематични дискусии разбрах, че контролът обикновено означава потискане. И въпросът не е само в това, че това почти винаги е самоизмама, прекратяване само на външни признаци на емоция. Просто в представата на обикновения човек за света, ако говорим само за прекратяване, то на мястото на прекратената емоция трябва да има празнота. Определено състояние на „без емоции“. И какво обикновено остава с човек, когато той уж няма емоции? Остава обикновеният разсъждаващ ум, изпълнен с догми, концепции, „трябва“, „добре“, „правилно“... И това е роботът. Значи са прави, когато казват, че контролирането на емоциите води до роботоподобие? Да, докато в моята картина на света няма нищо освен концептуалния ум и механичните емоции, това е така. Още повече, че докато е така, си оставам робот, независимо дали следвам емоциите си или ги потискам. Както емоционалните, така и концептуалните реакции са еднакво механични. Какво всъщност е контролът? Според една от дефинициите, контролът върху всеки процес е способността по желание да: 1) инициирате процеса 2) поддържате процеса 3) спирате процеса. Нека приложим това определение към контрола на емоциите: контролът не е само способността да спирам емоция, но способността да изживея нещо по всяко време, което избера да изпитам. Това означава, че контролирайки емоциите, аз не ставам „човек без емоции“, просто избирам коя емоция да изпитам точно сега, но на какво да разчитам, за да направя избор? В крайна сметка, ако избирам въз основа на решенията на концептуалния ум (включително концепции за развитие, практика и т.н.), аз отново оставам робот. И за да не бъдеш робот, е необходимо да разчиташ на възприятия, които не са механични, възприятия, които са живи и интелигентни, стандартният психологически модел, в който има само емоции и разум, не дава отговор на този въпрос не оставя друг избор, освен да бъдете роб на емоциите или роб на концепциите. Междувременно има решение и то е доста просто. Критерият може да бъде самото усещане за „жизненост“, богатството на живота. Това чувство не е нито емоция, нито мисъл, нито усещане. Това е някаква фундаментална характеристика на живота като цяло. И въпреки че не е ясно къде да го поставим в съвременната научна картина на психиката, всеки човек го усеща по един или друг начин и лесно може да идентифицира моменти, когато се чувства особено жив, избирайки всеки път това, което увеличава богатството на живота - това означава да живееш, оставяйки всичко по-далеч от робота в себе си. Интерес, чувство за мистерия, нежност, влюбване, удоволствие, яснота... Всичко това обикновено увеличава богатството на живота. Гняв, завист, безпокойство, съжаление, глупост и т.н. - намалете. Но дори от това не можем да създаваме правила, иначе ще се плъзнем в същата механичност! Само усещането за живота може да бъде жизнен критерий.