Когато на малките деца се отказва това, което искат, критикуват се, неразбрани или дори просто не изпитват съчувствие, те се чувстват наранени. И в такива случаи първият им инстинкт ще бъде да плачат или да започнат да се ядосват. Всички разбираме, че ако човек плаче, това означава, че изпитва болка, но много по-малко от нас осъзнават, че гневът също е реакция на болка, възприемана. заплаха за нашето его. Когато се чувстваме обидени или несправедливо третирани, ние се ядосваме и ругаем другите, което всъщност е отчаян опит да скрием тази болка и уязвимост. Подобно на децата, много възрастни не могат директно да кажат, че чувствата им са наранени, че са наранени и наранени. , и всичко, което може да се направи, е да ругаете другите. Ясно е, че те все още не са развили уменията за емоционална саморегулация, които биха им помогнали да се справят ефективно с душевната болка. Предвид ограничената им способност не само да разбират емоциите си, но и да ги предават, те до голяма степен са принудени да ги „изиграват“ чрез поведение. Единственият начин, по който могат да изразят чувствата си, е да ги разкрият. И затова децата в такива ситуации започват да хленчат, да се възмущават или да плачат. Въпреки това, като възрастни, ние се учим на самоконтрол, на социално приемливо поведение и в резултат на това сдържаме проявлението на емоциите си „на публични места“. .” И все пак, когато нещо ни задейства и ни кара да се чувстваме застрашени, особено ако идва от тези, с които сме близки, като партньора ни, много от нас са склонни мигновено да се върнат към детското си аз. В такива моменти ние не се различаваме много от децата: цупим се, затваряме се в себе си, бързаме да се защитим, повишаваме тон и яростно обвиняваме в отговор. Спомняте ли си фразата "Най-добрата защита е атаката?" И така, когато се чувстваме отхвърлени или обвинявани за нещо, ние често просто блокираме скритите си страхове, неувереността в себе си, обръщаме ги срещу другите под формата на гняв, нападайки като защита вече не може обективно да оцени ситуацията, да види гледната точка на другия или да мисли за последствията. Предполагаме (и в повечето случаи без достатъчно доказателства), че партньорът ни умишлено е щял да ни нарани. Защото ни боли. Затова всичките ни усилия са насочени към това да се борим и да се предпазим от „нарушителя“. Но как да реагираме правилно в такива ситуации и как да обработим този гняв, ще ви разкажа във втората част.