Случаят, който искам да опиша, показва ситуацията на кореспондентския надзор. Терапевтът е Вероника, 32-годишна жена, която в процеса на психотерапия попада в ситуация, в която нейните граници са нарушени. Клиент - Робърт, неин връстник, успял, красив, добре сложен мъж, неженен, с висок социален статус. Трябва да се каже, че още в началото на супервизията стана ясно, че границите между терапевт и клиент са „размити“ още в началото на терапевтичния процес. Поради „изключителната заетост на Робърт и липсата на време за ненужни пътувания“, Вероника се съгласи да проведе сесии на „негова територия“ - в един от офисите, заети от Робърт, въпреки факта, че в хонорара си тя включи платено време за пътуване до Робърт офиса и обратно, Вероника се почувства изключително неловко. Ситуацията се утежняваше допълнително от факта, че Робърт беше много привлекателен за нея. Привлекателен не само на външен вид, но и с цялото си поведение и начин на живот. Вероника, разведена жена, отглеждаща малко дете, наистина харесваше, както тя се изрази, „зрели, самодостатъчни, социално успешни мъже“. Вероника се интересуваше от Робърт не само като клиент, но и като човек. От време на време тя усещаше сексуално привличане към него. Вярвайки, че може да се справи с вече сложния контекст в терапевтичните отношения, Вероника се съгласи на терапия с Робърт. По време на търсенето на наблюдение терапията вече е била в продължение на няколко седмици. От самото начало се оказа трудно за Вероника. Първо, тя беше докосната от историята на живота на Робърт, която беше много подобна на нейната собствена история. Той се ожени доста рано. Но бракът беше неуспешен и след известно време той се разведе. Оттогава Робърт не само нямаше намерение да се жени, но в известен смисъл дори се страхуваше от жените. Той се страхуваше от „тяхното отхвърляне или манипулация от различни видове“. Според Вероника по някаква причина тя „почувства много силно желание да реабилитира жените в очите на Робърт“, възстановявайки вярата му във възможността за надеждна връзка. Второ, тя имаше сексуални фантазии за клиента: „Понякога си мисля, че можем да бъдем добра двойка.“ Трето, и това беше най-трудното за Вероника, от самото начало на терапията Робърт се държеше по сексуално провокативен начин, сякаш флиртуваше с нея и правеше двусмислени предложения. Тези предложения никога не са призовавали изрично към секс, но са предполагали нарушаване на терапевтичните граници. Те включват множество покани за „чат не в офис обстановка, а на чаша кафе“, „среща някъде сред природата“ и „отидете на концерт“. Всичко това, плюс тонът, с който Робърт изрази тези предложения, предизвика объркване на Вероника. Тя неизменно им отказваше с двойственост. В тази връзка в супервизията тя каза: „От една страна, бях много поласкана да чуя това от Робърт и дори бих искала да отида. От друга страна разбрах, че терапията просто ще спре дотук. Вече безсмисленият и понякога напълно „мъртъв“ процес ще се срине напълно. Не можеше да не предизвика удивление, че разбирайки сложността на терапевтичната ситуация, Вероника поддържаше пълна психологическа анестезия за случващото се. Понякога изглеждаше, че нито едно от събитията в терапията не я засяга. Знаех обаче, че Вероника е доста чувствителен човек и квалифициран специалист, което ме притесняваше двойно. От само себе си се разбира, че при това състояние на нещата в терапията, особено от гледна точка на чувствителността на двамата участници към феномените на границите и контакта като цяло, терапията няма как да не бъде парализирана. Поради тази причина външното действие заемаше цялото време на терапевтичния процес. Това обаче не е всичко. Причината за искането на Вероника за супервизия не беше толкова осъзнаването на терапевтичните трудности, колкото инцидент, който донякъде го обезсърчи. Пристигайки на една от терапевтичните сесии,Вероника не намери Робърт в офиса. Секретарката я помоли да изчака малко, докато „шефът вземе душ“. Вероника влезе в офиса и седна на един стол. След малко вратата на кабинета от банята се отвори и Робърт влезе. И напълно гол. Въпреки учудения поглед на Вероника, той бавно взе една кърпа, избърса се и без да излиза от кабинета, също толкова бавно се облече. След това седна на стола, за да започне сесията. Нищо в лицето или погледа на Робърт, според Вероника, не показва, че той гледа на случващото се като на нещо необичайно. Вероника беше объркана почти през цялата сесия. Съдейки по описанието на състоянието й, тя беше по-скоро парализирана, отколкото объркана. Разбира се, нито по-рано, нито, особено сега, не можеше да се говори за присъствие. В интерес на истината тази възможност просто не можеше да възникне във фокуса на Вероника. Именно в това състояние Вероника подаде молба за надзор. Отне много работа, за да възстанови чувствителността й към случващото се. Вероника съвсем ясно разбираше, че се случва „нещо нередно“, но беше блокирана в осъзнаването на реакциите си. Разбира се, изживяването му на терапия беше невъзможно. Освен това Вероника описва себе си като „отсъстваща, далечна, напомняща си повече за някакъв механизъм, отколкото за жив човек“. Именно поради тази причина в супервизията се фокусирахме върху процеса на преживяване на случващото се в терапията. Въпреки това, всички опити, които направих да помогна за възстановяването на способността на Вероника да осъзнава, бяха напразни за известно време. Казах: „Какво е за теб да се сблъскаш с такъв вид насилие? У мен, например, вашата история предизвиква страх за вас и съчувствие, както и желание да ви защитя. Думите ми сякаш изненадаха Вероника. „Насилие?!“, попита тя. Сякаш никога не й беше хрумвало, че ситуация като тази може да се класифицира по този начин. Изведнъж Вероника избухна в сълзи и каза, че се чувства много притеснена. Фокусирахме се върху това Вероника да изпита своите граници в отношенията си с Робърт. В този процес объркването и безпокойството скоро отстъпиха място на страх, силен срам и болка. Вероника, продължавайки да плаче, каза, че се чувства много уязвима и уплашена. Че отива на всеки сеанс със смътно усещане за заплахата, която представлява срещата с Робърт за нея. Чувствителността на Вероника към нейните граници, възстановена в наблюдението, сякаш освободи огромно количество опит. Същият този процес обаче, от „стабилния и стабилен терапевт, какъвто преди се е представяла, че е“, „я е превърнал в объркано и уплашено момиче“. Чувствителността, която се върна при Вероника, имаше и обратна страна - уязвимост. Вероника стана по-жива, но не и по-свободна. Объркването остана, но съдържанието му се промени. Ако по-рано Вероника, без да забелязва очевидното, зададе същия въпрос: „Какво да правя с Робърт? Как мога да му върна правото на щастлив живот?”, тогава във въздуха увисна друг въпрос: “Как да поддържаш контакт с Робърт, без да се самоунищожиш в този контакт?” Сексуалният интерес към този млад мъж само влоши ситуацията. Вероника каза: "Не съм сигурна, че мога да продължа да работя с Робърт." Гласът й трепереше и тя изглеждаше объркана. Попитах Вероника: „Мислите ли, че Робърт знае, че поведението му може да причини болка на другите, особено на вас?“ Тя отговори: "Не мисля, че той дори знае за това." Казах, че смятам, че е честно и важно Робърт да може да научи за реакциите, които предизвиква у другите. На лицето на Вероника се изписа ужас. Тя каза: „Но не мога да му кажа за това, това ще ме унищожи като терапевт.“ Попитах: „Моля, кажете ми естеството на риска, който бихте поели, ако започнете да говорите с Робърт за чувствата си.“ „Като призная уязвимостта си пред Робърт, ще се предам на силата му и ще се изгубя“, каза Вероника и отново заплака. В отговор бях изненадан: „Възможно ли е,