Посвещава се на Александър Михайлов (1952-1985)...Пиша писмо от места, от които не се връщат. Умрях на 32, обесих се. Оттогава са изминали 29 години. Синът ми порасна... Вече е по-голям от мен, на 37 е. Дълго време моите близки и приятели не можеха да повярват какво се случи. Чудеха се: „Какво те подтикна?”, съжаляваха: „Толкова млад”, караха се: „Дори сина си не пощадих!”, учудваха се: „Не се уплаших от Господния съд!”, защото самоубийствата не са на почит в отвъдния живот, аз самият дълго време не разбирах чувствата си, знаех, че правя това само за майка си и вече нямах ресурси да живея, така че дори адският огън не ме плашеше. .. имах достатъчно време да разбера всичко, включително чувствата си. В деня на самоубийството и през целия си предишен живот изпитвах плетеница от чувства към майка ми, чието едновременно съществуване на земята изглежда невъзможно. Това е чувство на луда любов заедно с луда омраза и свързаната с това вина, защото не можеш да мразиш майка си... Така майка ми веднъж каза или ме накара да разбера, а аз винаги съм се опитвал да бъда послушно момче... И аз изпитвам безумна самота и безкрайна обида за несправедливите наказания и обиди, които майка ми ми нанесе. Това изискваше напрежението на всичките ми умствени сили и потискаше настроението ми. Разсейвах се, доколкото можах, с различни интелектуални занимания: изучавах с интерес списанията „Наука и живот“ и „Техника за младежта“, самостоятелно изобретявах различни електрически устройства и конструирах радиоприемници. Мога да науча сина си на всичко...Защо направих това от любов към теб, мила майко! Ти ме мразеше толкова често, че постепенно стигнах до извода, че мога да ти угодя само като изчезна от този свят, от друга страна, направих това от омраза към теб. Разбрах, че някъде дълбоко в душата си все още ме обичаш и част от теб ще се разстрои, ако ме няма. Исках да те нараня, отмъщавайки за болката, която ми причиняваше години наред. Има и друга причина. Ти ме убеди толкова много, че съм безполезен и аз самият вярвах, че такова нищожество като мен няма какво да прави на земята, тогава не можех да се справя с чувствата си, както мога да правя сега. Едва сега разбирам, че това е бил детски опит да достигна до сърцето ти, да ти потърся отговорност за това, което си причинил на душата ми, да намеря отговор и разбиране. Разбирайки, че и аз съм човек със собствено светоусещане, интереси, крехкост... Вашите луди скандали изневиделица, неадекватните ви реакции, несъответстващи на моите злодеяния, нараниха дълбоко детската ми душа със своята несправедливост. След тях постоянно се чувствах празен и унищожен и ми отне много време, за да се върна към живота. И импулсивните ви изблици на агресия към децата ви се повтаряха отново и отново. Изля гнева си върху мен за това, че съпругът ти е негодник, за лошото ти настроение и просто така. И сега най-лошото за мен е да осъзная, че 29 години по-късно жертвата ми е била напразна. Напуснахте този живот навреме, без да преосмислите нищо или да се покаете. Благодаря ви, че редовно ходите на гроба, садите цветя и проливате сълзи. Тези лъжливи, показни сълзи, измама за съседите и за мен самата, ако душата ми можеше да плаче, тя щеше да се излее на земята с дни на дъжд, който щеше да залее всичко наоколо - толкова много неизказана детска болка има в нея! Ти също не ми позволи да плача, казвайки, че мъжете не плачат. Не знам дали мъжете плачат, но знам, че са способни да чувстват много силно. Мислех, че никога няма да разбера връзката си с теб. Разбрах го... чрез моята племенница и кръщелница, която остана там на Земята и стана психотерапевт дъщеря, сестра ми стана абсолютна