Чувствали ли сте се някога много неудобно, ограничено и отхвърлено или не на място сред хората? Удивително е, че най-силните и самодостатъчни хора имат такива преживявания. Иван разказа за чувството на неуместност, което изпитва в компанията на хора, на бизнес срещи. Понякога не може да изрази мнението си или искрено да сподели чувствата си. Попитах го кога в живота си се е чувствал най-неуместен. Той си спомни сцената, в която на 10 години Иван се качи в такси с майка си и нейния любовник, за чието съществуване научи предишния ден. Бяха на път за самолета, който щеше да откара него и майка му в другия край на страната. Баща му получи нова длъжност там и семейството трябваше да живее там. Любовникът на майката се спукал в долния шев на чатала, когато вдигал кашони, за да помага при товаренето на нещата. Майка му много се зарадва на това и му предложи да си събуе панталоните, а тя да ги зашие. Всичко това се случи в такси, когато вече бяха седнали. Иван не разбираше какво се случва, беше в ужасен объркване. Той беше изумен от думите на майка си, която не спираше да притеснява този човек. Двамата се засмяха, а детето беше готово да пропадне в земята. Той използва думата „курва“, тоест смяташе, че майка му е курва. И той си помисли как да живее сега? Когато Иван свърши историята, нещо се случи с групата, чух участниците да дишат шумно и дълбоко. Не помня такъв ефект преди, чух звука на издишания въздух и усетих дъха на човека, който седи до мен на ръката си. Огледах се, повечето хора се наведоха напред, отвориха широко очи и като че ли всеки искаше да каже нещо или дори да извика, но се сдържаше. Няколко минути мълчахме, дишахме, идвайки на себе си. Трябваше да реша какво да правя по-нататък, но засега започнах да казвам каквото ми хрумна. Чудех се за какво е тази история. Може би това се връща към културата, към начина, по който е обичайно в различните култури да се справят с подобни преживявания в живота. Предложих на Иван да проучи драматично ситуацията, може би ще разберем какво точно се е превърнало в блок за него в продължение на много години. Попитах на какъв въпрос би искал да получи отговор в резултат на нашата работа. Иван каза: „Бих искал да знам как да приема тази ситуация. Или забрави за нея.” Освен това в този момент Иван каза, че от самото начало на разговора се е чувствал много замаян, може би нещо общо с кръвното, въпреки че това е необичайно за него. Помолих го да ми каже как се чувства, в случай че трябва да отиде на лекар, тогава ще направим почивка. Тогава той постави четири стола, сякаш бяха седалки в кола. Помолихме участниците да седнат в ролите на таксиметров шофьор, любовник, майка и себе си. Иван трябваше да покаже как звучат вътрешните монолози на всеки герой. Отначало той влезе в ролята на майка. Тя седеше отзад вдясно. Тя прегърна любимия си мъж, който седеше отпред, засмя се и каза: „Е, защо се срамуваш, хайде вече да ти свалим панталоните, ще ги зашия с голямо удоволствие!“ Тогава Иван започна да говори от ролята на любовник: „Е, разбира се, аз съм невероятно доволен, че толкова много ме обичаш, че толкова много искаш да ми помогнеш. В същото време ми е някак неудобно, тук има непознати... Не знам как да говоря в присъствието на едно момче.“ Тогава той от ролята на любовник каза: „Не знам. изобщо не разбирам какво се случва! Кои са тези хора, какви са техните взаимоотношения? Поне щяха да се срамуват от мен, възрастен, и от човека, който седи зад мен. И кой изобщо е този човек? Баща му ли е, или не е баща му, не разбирам. Тук нещо не е наред.” Най-накрая Иван седна в ролята на своето малко аз, седнал на задната седалка отляво, и започна да се свлича от стола. Той покри лицето си с ръце и каза: „Колко ужасно е всичко това! Защо, защо ми се случва всичко това? какво става с мен Срам ме е и не разбирам как мога да се забъркам в такова нещо! Невъзможно е за вярване! Какво трябва да направя в такава ситуация? искам дасе провалят.“ След това всеки от тези, които играеха ролите, каза своите реплики отново. Попитах Иван как трябва да види това. Той каза: Има още нещо, което ми се случва в тази сцена. „Мога ли да седна отново там?“ Той се вживя в ролята си и добави: „Сега имам голям интерес към майка си. Чудя се какво става с нея? Толкова е щастлива и весела, никога не съм я виждал така." Той добави, че едва по-късно, след като се сбогувал с този човек, в самолета видял, че майка му постепенно се превръща в камък, превръщайки се в статуя. И в момента, в който пристигна при баща си, тя просто стана като восъчна кукла, помислих си каква странна история е това, в която всички герои говорят с такава енергия. Иван играеше като истински актьор отвътре в ролите, с голяма сила на трансформация, сякаш това не беше терапевтична група, а професионален театър. Явно в психиката му това е била много заредена история. Попитах Иван какво ти е направила тази история? Той каза: „Сега разбирам, че тази история ми даде някакъв сценарий, който изпълнявам в собствения си живот. И това е ужасно за мен. Защото точно сега, когато съм връстник на майка ми, имам любима жена. любовница. И това е ужасно, защото трябва да се сбогувам със сина си и ме боли да осъзная, че не мога да направя друго.” Казах: „Сякаш нямате свобода и действате според даден шаблон.“ Той каза: „Да, така е.“ Нашето проучване беше към своя край. Предложих на Иван да постави друга сцена, да направи проекция в бъдещето. Представете си бъдещото си аз, което е свободно в поведението си. Свободен от действието на тази сцена, от действието на сценария на майката. Той реагира с готовност на това. Премахнахме столовете, представляващи колата. Иван каза, предполагам, че мога да си представя, че съм бъдещето - тук, до майка ми. Седим и се гледаме. Той седна и постави „майка“ на този стол, започна да я гледа и каза: „Не, нямам чувство за свобода“. Решил той и майка му да седнат различно, един до друг, но обърнати един срещу друг. Те седнаха и седнаха и беше ясно, че той диша със затаен дъх, като човек, който изпитва дискомфорт. „И аз не се чувствам свободен тук.“ Предложих да опитам за последен път. Казват, че имаме различни възможности за развитие на житейски събития, точно от този момент всичко може да се развие съвсем различно. Отидете на това място. Представете си, че това е факт от живота. „Вие сте свободни, можете да дишате спокойно, имате чувство за значимост с хората, които ви заобикалят.“ Иван махна столовете, поставени за себе си и майка си, обърна се в другата посока и каза: „Тогава просто ще танцувам с моята жена“. Той се приближи до един участник, хванаха се за ръце и затанцуваха бавно на ръба на кръга. Те танцуваха и ние ги гледахме. След драмата участниците споделиха, че много съпреживяват Иван и всеки има своя история. Един мъж си спомни как баща му го изведе на разходка с някаква жена; разбра, че с баща му се случва нещо необичайно. Беше объркан, не знаеше как да се държи, беше смутен. Една жена разказа за силна болка от изоставянето, когато баща й напусна семейството. Друг участник се ядоса, че сякаш ни е наложено това правило: „Вие трябва да сте съпрузи и съпруги и да си живеете с това, както искате“. И жената, която танцува с Иван в кръг, каза: „Родители, те винаги плащат с нас, децата.“ Работата е там, че всички ние самите сме родители. И от нас зависи да решим дали ще „плащаме“ с децата си в ситуации на избор. На финала Иван каза, че е благодарен на групата, че са го изслушали, защото не може да сподели това с никого. И сега се чувства така, сякаш е пил вода, след като не е пил два дни. Той също така каза, че изненадващо главоболието му е изчезнало напълно и се чувства добре. Минаха няколко седмици от тази група, а тази картина все още е пред очите ми и аз.