ВЕДНЪЖ МЕ НАРИЧАХА БИБЛИОТЕКАР Случайно попаднах на една крилата фраза от Андре Мороа в Интернет. Мигновената топлина, която се разля, ме върна към спомените, когато ме наричаха библиотекар цяла година. Тъй като бях още съвсем млад, не можех да се похваля с изобилието от прочетени книги. Неочаквано работата, която ми предложиха като библиотекар, се оказа портал към друг свят. В новоорганизирания център за култура и образование към предприятието ми беше поверено да закупувам книги, „необходими за всяка прилична библиотека“ и да организирам големия процес на цивилизиране на масите. Нямах синдрома на отличен ученик, но ми се стори, че имам съвест. Искрено вярвах, че един истински библиотекар трябва да знае всички произведения. Най-малкото за какво става въпрос? За да не се срамувам пред културните маси и профсъюзния комитет, който отпусна кръгла сума, реших да послушам съвета на една позната училищна библиотекарка и купих „повече използвани велики руски класици“ и „малко чужди литература.” Маса мъже идваха при мен, млада, усмихната красавица, предимно един по един. Нито руската, нито чуждестранната класика ги интересуваха. Питаха ме за популярни детективски истории и какво правя след работа. Масите бяха недоволни от културния асортимент и плановете ми за вечерта, въпреки че някои, за благоприличие и извинение, все пак взеха книги „за четене“. Библиотеката започна да мирише на книжен прах, а в душата ми се настаниха вина и меланхолия. С излишък от енергия и свободно работно време нямах друг избор освен да чета поне 7 часа всеки ден. Признавам, никога повече не съм имал такъв лукс). Юго, Мине, Мороа, Стендал, Байрон, Дюма, Мопасан, Драйзер, Селинджър... Колкото повече четях, толкова по-интересно ставаше. И тогава „нашите“ си тръгнаха. Това, което изглеждаше напълно скучно в училище, се оказа очарование и възхищение. Гогол ме подлуди. Чехов ме доведе до истерия. Пушкин ме накара да се влюбя в него завинаги.. Тогава все още не разбирах всички промени, които се случват с мен и в мен. Бях тъжен и ядосан, че вътрешният ми кръг се променя и ми се струваше, че съм нещастен. Запалих се по книгите. Любимите се съхраняваха на най-удобните рафтове. Мълчаливо и търпеливо очакваха новата ми молба. Отивайки на работа, вече знаех кой от авторите е по-важен за мен днес, с кой от тях искам да бъда в тишина, на какви въпроси търся отговор. Усещах енергията им, познавах характера на всеки. Усетих включването им в моите преживявания. А вътрешният диалог с книгата беше винаги жив. И във всичко това имаше много симпатия към мен. Стана ми по-лесно да разбера вкусовете си и да оформя желанията си. Тогава още не осъзнавах, че ден след ден моите преживявания, знания, ценности и възгледи за света се оформят в нещо холистично. Постепенно започнах да разчитам на себе си. Мина време. Сега вече знам какво се крие зад малката вратичка, колкото книжен лист. И когато имам въпроси за себе си или за света, отварям книгата: - Здравейте. Аз съм. © Ирина Мюлер